Творбите на японската художничка Наоми Окубо ни потапят в интимния свят на младата й героиня, която крие от света своята истинска същност. Затисната от собствените си проблеми, тя живее в измислен свят на препокриващи се флорални и шаблонни мотиви. Претруфен, объркан, хаотичен - той е израз на неразрешените конфликти вътре в нея.
Лицето й е скрито - дали зад книга, дали зад списание, дали в косата или просто обърнато с гръб към зрителя. В един момент защитният механизъм се превръща в пречка.
"Момичето на снимката съм всъщност аз", казва Окубо и си спомня за времената, когато животът й е бил белязан от чувсвто за малоценност и желание да се скрие от света. Неслучайно героинята й не прави нищо на платната - препратка към усещането за безполезност.
Целта на творчеството й обаче не е да разкаже за себе си и миналото си, а да разкаже как е променила съдбата си - "когато промених начина, по който се представям пред света, и отношението на света към мен се промени". На пръв поглед простичка, дори клиширана, истина за света, но тя поставя на фокус динамичната връзка между нас и реалността ни и това как тя ни дефинира, но и ние я дефинираме - вечен динамичен еквилибриум, най-ясно уловен от емблемата на Таоизма, но като концепция познат и от други философски и религиозни течения.
За творческия си процес артистката казва, че започва с дигитален колаж на фотошоп и завършва с пренасянето на идеята на триизмерно аналогово платно. По принцип творческия процес спокойно може да свърши на етапа фотошоп колаж, но Окубо не иска да се отказва от материалността на рисуването - "обичам силата, която усещам, когато вземам някаква идея и я превръщам в завършен материален продукт". Дали не говори за силата на творческия акт и дали именно тази сила не е пътят за справяне с чувството за малоценност.
